Анджела Георгиу: Отворих си устата и мечтите ми се сбъднаха

Чудото се случи – още една световна оперна звезда направи своя български дебют. Румънката Анджела Георгиу взриви зала 1 на НДК с великолепния гала коцерт под палката на маестро Найден Тодоров в съпровод на Софийската филхармония. Достоен партьор на голямата певица бе проспериращият американски тенор Стивън Костело. Филхармоничният хор с диригент Славил Димитров допълни празничната атмосфера. Анджела Георгиу и Стивън Костело изпълниха любими оперни фрагменти от Пучини, Бизе, Каталани, Доницети, Лехар. Филхармоничният оркестър се представи блестящо в самостоятелните си изпълнения. Анджела Георгиу завършва Консерваторията в Букурещ. През 1990 г. напуска родината си. Добила световна популярност с ролята на Виолета от „Травиата“ през 1994, оттогава до днес тя е сред най-големите звезди на операта. Сопраното пее в Метрополитън и Ковънт Гардън, Ла Скала, Виенската държавна опера. Изнася рецитали по целия свят, а календарът ѝ е запълнен с години напред. Румънската звезда е делила една сцена с Йонас Кауфман, Андреа Бочели, Масимо Раниери. Албумът ѝ с тенора Роберто Аланя, известно време нейн съпруг, се задържа 42 седмици на първо място в британските класации. Тя редовно попада и в класациите за най-красивите жени на планетата. Вписана е в залата на славата на престижното музикално издание „Грамофон“. За всеки един концерт Георгиу се подготвя дълго и прецизно. Подготовката й е продължителна, а за да излезе на сцената тя трябва да знае всяка нота, всяка дума, всеки малък елемент от произведението, да улови всичките му емоции и внушения и да ги интерпретира по своя уникален начин. С Антъни Хопкинс, Джеръми Айрънс и Джуди Денч поддържа приятелски отношения, след като се запознават на нейни представления. Тя е звездата от последния оперен пълнометражен филм “Тоска” на режисьора Беноа Жано. Има дует със Стинг, който изпълняват в Петра, Йордания на възпоменателен концерт, посветен на Лучано Павароти. Неотдавна Анджела Георгиу беше удостоена с престижната награда на фондация „Пучини“ на едноименния фестивал в Торе дел Лаго, Италия. През годините певицата е интерпретирала някои от най-значителните образи за сопрано, създадени от Пучини. Когато през 1994 г. Георгиу получава ролята на Мими в „Бохеми“ в „Ковънт Гардън“, тя казва: „Ако Пучини беше жив, щях да съм влюбена в него. Сигурна съм“.

- Г-жо Георгиу, защо чак сега идвате в България?
- И аз самата съм изумена, че е след 30 годишна кариера все още има страна, където не съм била на гастрол. При това съседна на моята родина. Е, вече направих моя бъгарски дебют! Но вашата страна ми е позната от ранна младост. По времето, когато бях студентка в Букурещ, гледахме много програми на БНТ. Имах в консерваторията колежка, Моника, омъжена за български баритон. Тя за жалост си отиде млада. Имам прекрасни впечатления от голямата българска певица Гена Димитрова, с нея съм пяла в Метрополитън опера. Познавам изкуството на Николай Гяуров Съжалявам, че не съм си партнирала с Борис Христов, С него се разминахме във времето.

- Как се поддържа певческата младост през годините? Позволявате ли си да запалите цигара?
- Понякога запалвам цигара, но само в горещините. Моят глас е част от тялото ми и затова трябва да се отнасям внимателно към него. Подбирам си репертоара, който изпълнявам, не се впускам в тежки и високи като регистър роли. Неотдавна настроих срещу себе си едни хора, като отказах участия, които ми тежаха. Гласът е естествен инструмент, който съзрява. Трябва винаги да съм се наспала добре. Желателно е да не говоря много преди концерт или спектакъл и да не се впускам в интервюта и пресконференции, но аз го правя! В един момент се налага да имаш и медийни срещи, особено когато излиза на пазара нов компактдиск и се налага да бъде представен. По принцип се грижа за гласа си – моя ценен инструмент.

- Изнасяте много концерти. Помните ли първото си концертно участие?
- Учих 6 години в консерваторията. На 17-годишна възраст вече имах самостоятелни концерти в Атенеума на Букурещ. Първото ми концертно изпълнение бе песента на Солвейг от сюитата „Пер Гинт“ на Григ. Занимавам се с концерти от студентка. Не избягвам телевизионните програми. Мисля, че концертите са далеч повече от оперните ми спектакли. Не знам как стоят нещата с музикалното и вокалното образование у вас, но аз като студентка бях задължена всеки месец да подготвям по две арии и една песен за изпълнение пред специална комисия, която ме наблюдаваше под лупа. И така - всеки месец в продължение на 6 години. В определен момент не пеех вече за моите учители, а за хората от публиката.

- До каква степен се сливате с персонажа, който претворявате?
- Едно от основните неща характерни за мен, е искреността. Вярвам във всяка ария, която изпълнявам. На сцената лесно превключвам от един стил в друг, минавам от един автор на друг. Естествено, старая се да контролирам прекалената емоция.

- Когато пробивахте в оперния свят, подценяваха ли ви като млада певица, идваща от бившия соцлагер?
- Никога не ми се е случвало да бъда подценявана. Моето студентство съвпадна с безредиците и вълненията от началото на декември 1989-та. Тогава получих първото телефонно обаждане за ангажимент. Началото на 90-те бях на прослушване в амстердамската телевизия. Три години по- късно - прослушване с диригента Джеймс Ливайн в Метрополитън опера. На нито едно от тези места не ме питаха каква е моята националност, нито при каква система съм учила. Само талантът имаше значение за хората, които ме ангажираха. В момента, когато си отворих устата, всичките ми мечти се сбъднаха. Останалото нямаше значение. От самото начало се прицелих в най високото място, на най- високата позиция. Отворих централната врата, не влязох през страничния вход. Никога не съм искала малка роля в малък театър. Такава съм. Още в Букурещ, като започнах кариерата си, изпълнявах само централни роли – Виолета „Травиата“, „Ана Болейн“, „Лястовичката“. Не бих се примирила с малка роля.

- Как съвместявате Вашата искреност и непосредственост с желанията на режисьора и сценографа?
- Моята искреност и самобитност не ми пречат да изпитвам пиетет към заложения в партитурата образ, към намеренията на компоитора. В Германия се случи да играя в странна „Травиата“ - действието се развиваше по време на Втората световна война, с есесовци на сцената. Качих се на сцената и казах право в очите на режисьора: „Това не е моята „Травиата“, ариведерчи“. Отидох си! Обаче аз съм невероятно щастлива, защото в 90 на сто от случаите попадам на правилните хора. На онези режисьори и сценографи, за които Тоска е Тоска, Ана Болейн е Ана Болейн. Изводът от всичко това е, че певецът трябва да внимава с режисурата и сценографията. И да чете внимателно, преди да си е подписал договора. Всичко е въпрос на вкус. Не можем да се опълчим на 100 процента на новото време, в което живеем. Но в театъра е необходима принципност. Ако повечето хора бяха като мен - да казват не на всички странни приумици, които се внасят в мизансцена, нещата щяха да бъдат по- резултатни. Повечето оперни артисти се опасяват, че ако се опълчат срещу някои оперни тенденции, няма да бъдат ангажирани. И нека си го кажем още веднъж – ние, певците, е добре да проявяваме разбиране към времето, в което живеем. Но и да срещаме разбиране от страна на режисьорите и сценографите.

- Снимките на филма "Тоска" на Бенуа Жако са важен момент от биографията Ви?
- Несъмнено. Работата във филма е коренно различна от работата в театъра. Тя е лишена от тази аура, която те пази да се сбъркаш. Благодарение на киното операта става достъпна за милиони хора, които не могат да си позволят лукса да отидат на спектакъл. Много обичам филмираните опери. Не става дума само за „Дон Жуан“ на Джозеф Лоузи и „Вълшебната флейта“ на Ингмар Бергман. На млади години гледах с наслаждение оперните екранизации с участието на София Лорен и Джина Лолобриджида – двете големи актиси играеха ролите на примадоните. Естественно, едрите планове в киното дават възможност да проличат чувствата, изразени на лицето – понякога това в театъра не може да се види, особено ако зрителят седи някъде далече в залата. Важното във филмираните опери е да има пълен синхрон между вокала и изображението.

- Как преживяхте разстрела на Чаушеску, предаван по телевизията?
- Мисля, че това беше абсолютен ужас, аз съм против смъртта във всяка нейна форма. Желанието ми е да няма смъртно наказание, дори и за най големите престъпници – лишени от свобода, те трябва да дадат обяснение за делата си. Много се срамувам, че светът стана свидетел на убийството на Чаушеску и жена му. Румънският народ нямаше участие в това решение, това бе взето от десетина души, които спасяваха себе си.

- Какво ще кажете за диригента Найден Тодоров, с когото се срещнахте за първи път?
- Чудесен диригент, надявам се занапред да работим отново заедно..

Интервю на Елиана Митова