Майката на Костадин Филипов - Елена, пред Столица.bg: Не бих се съгласила синът ми да се занимава с политика (СНИМКИ)

Елена Филипова е от щастливите жени и гордите българки, изпълняващи достойно мисията на съпруга, майка и баба. Щастлива е заради щастливите си деца. Тя е жената, която е опора и извор, от който синът ѝ Костадин Филипов черпи увереност и сили в трудни моменти, но и споделя щастливи мигове. Не е от мрънкащите, недоволни и амбициозни майки, а от онези, които бдят като орлици над свободата, щастието и любовта на децата си.

"Това беше спектакъл достоен за зала 1 на НДК", развълнувана сподели Елена след представянето на третата книга на сина ѝ - стихосбирката "Нощ и нож". Тогава, освен поетичен, Косьо разкри и завиден музикален талант. Заедно с мецосопраното Гергана Николаева дуетно изпълниха емблематичната "O, Sole Mio".

Пред Столица.bg скромната и притеснителна Елена Филипова отвори душата си, припомни младините си, разказвайки за детските лудории на Косьо, студентските преживявания, първата работа, неизпълненото обещание и талантите на сина си.

- Здравейте, Елена! Поздравления за новата стихосбирка "Нощ и нож" на сина ви Косьо Филипов! На представянето ѝ той показа и музикален талант. Откога пее, знаехте ли и за тази негова дарба?
-  Благодаря! Да, знам, защото още от съвсем малък е много музикален. Нямаше три годинки, когато бяхме на море в Приморско през 1982 г. и сядахме да обядваме в стола на почивната станция. Тогава той изчезваше, бягаше ни. Тогава имаше културно-масовици, които пускаха песни да се слушат по уредбата в станцията и той винаги отиваше при културно-масовика. На това море, по стечение на обстоятелствата, се случи тази длъжност да изпълнява велинградчанка - Боряна Алексиева, която сега е в общината. Ние го търсихме, а той горе помага на Боряна да пускат музика – тази от плочите на Лили Иванова. Боряна тогава ни успокои: „Спокойно, обядвайте си, той е при мене, на сигурно място е!“ След това тръгвахме вечерта на разходка до Международния младежки център (ММЦ) и пред нас той си върви и си пее - от Приморско, до ММЦ-то. Във Велинград често отиваше у съседите, защото имаха грамофон и там слушаше музика. Основно на Лили Иванова.

- И първата му плоча ли беше на Лили Иванова?
- Не. Косьо беше първи клас и за Нова година му подарих първата плоча - първият албум на Георги Христов – „Черно и бяло“ и беше много щастлив.

- И после?
- Малко след това дядо му Костадин, на когото е кръстен, му купи грамофон и всеки месец от пенсията купуваше по една плоча на български изпълнител, а аз на всяка заплата също по една, но на чужда група или певец.

- Свирил ли е на някакъв музикален инструмент?
- Да, сам се записа в младежкия духов оркестър във Велинград и свиреше на обой. (Докато правя интервюто в центъра на Велинград минава една от учителките на Косьо в детската градина - Геновева Тупарова, веднага го разцелува, поздравява го и се обръща към майка му: „Ели, помниш ли, че
в детската градина пееше и без него не можехме да направим тържество!“)

- Вашият съпруг Тодор Филипов бе вратар на футболния "Чепинец" в най-славните години на отбора в "Б" група. Защо Косьо не стана футболист?
- Баща му имаше голямо желание да го направи спортист и го записахме на плуване, то тогава във Велинград само това имаше - плуване, ски бягане и футбол. Но Динко (бел. ред.: така казват на Костадин Филипов в родния му Велинград) се прибираше много уморен, голям зор му даваха треньорите да прави много дължини в басейна. Решаваща обаче беше алергията му към хлор, който сипваха в басейна. Спомням си, че се прибираше от тренировка с раничката и нямаше сили да вечеря, веднага си лягаше. Казвах на баща му: „Стига си го тормозил! На всеки си му е дадено с какво да се занимава и какъв да стане!“ Дъщеря ни Мария е спортна натура, тренираше ски ориентиране, завърши НСА и магистратура „Кинезетерапия“. Тя си е спортният човек вкъщи.

- Какво дете беше Косьо?
- Много палав беше. И сега ми се свива коремът като си спомня. Един път на двора, нямахме ограда още, и аз простирам отпред пред къщата, а той постоянно тичаше около мен. И отпред имаше леха с цветя, с хризантеми, и той както си тичаше изведнъж реши да прескочи цветята и да стъпи след това пак на бордюра на бетонната алея. Обаче, вместо да стъпи на бетона, изведнъж изчезна! Височината е два метра и повече. И изведнъж на мене всичко ми се обърна. През това време минават по улицата почиващи (бел. ред.: родната къща на Косьо е на улицата на тогавашната почивна станция към социалното министерство) и аз, докато сляза по стълбите, сърцето ми щеше да спре! Носят ми го на ръце, гушнал го един от почиващите и ми го носи. И тогава не знам дали беше загубил леко съзнание от падането, но веднага извиках братовчед ни Стойчо Филипов, който беше фелдшер. Бях сложила детето да легне и той дойде да го прегледа. Тогава Косьо беше на 4-5 годинки. За щастие, нищо му нямаше! Друг случай. Бяхме го оставили на съседката Надя. Тогава пак беше паднал от висок дувар. С баща му бяхме на годеж и идва съседката и казва: „Леле, Ели, какво стана! Извинявай много!“ Но тези лудории сякаш ги израсна и изведнъж като стана част от оркестъра и започна да плува, стана някак си по-отговорен. Той винаги е бил много чувствително и много обичливо дете. И притеснително като мен.

- Спазили сте традицията да кръстите първородния син на свекъра - Костадин, след като вече е имало един Костадин (по-голям първи братовчед на Косьо)?
- Съпругът ми Тодор има по-голям брат. Първият внук в семейството е бил кръстен на свекър ми Костадин, но е бил в друга къща. Много исках моят син да се казва Ангел, на моя баща, но свекърва ми каза: И дума да не става! Динко ще е!. До последно се надявах да е момиче, да не е Динко.

- Той сега има няколко имена - във Велинград е Динко, в Пловдив е Коце, а в София е Косьо?
- Така е! Още на дядо му, който е роден в Банско, на галено казваха Динко, съкратено от Костадин. Та във Велинград той наследи това умалително име и вкъщи Косьо е Динко.

- Елена, кога разбрахте, че Косьо пише стихове?
- Той беше много свързан с дядо му Динко и постоянно беше с него. Свекър ми му беше повече от баща, такова разбирателство имаше между дядо и внук. Първото стихотворение е написал, когато съм се обадила в общежитието в Пловдив, за да му съобщя, че дядо му е починал. Косьо беше студент в Пловдивския университет. Веднага след това се качил на влака Пловдив-Септември, после се прехвърлил на теснолинейката за Велинград и там, по път е написал първото си стихотворение. В този момент той е изживявал и първата студентска любов, бил е в началото на връзката си. След това, години по-късно, на връщане от екскурзия в Белица спряхме на пътя и видяхме едно ударено от гръм дърво на пътя. До него една поляна с жълти цветя и над тях – Пирин, върховете му с белите калпаци и все едно това дърво като майка орлица закриляше тези цветя. И от тази уникална гледка Косьо написа стихотворение, което след това сподели във фейсбук. Косьо започва да публикува стихове на профила си във фейсбук през 2017 г. Тогава съобщение му изпраща поетесата Маргарита Петкова: „Къде си крил този талант?“ След това издателят Пламен Тотев и го пита колко стихотворения има, защото му харесват и му предлага да издаде книга.

- Елена, колко години сте женени с Тошко и това ли е любовта, която пренасяш от бащиния дом в твоя и на децата си?
- На 18 март 1979 г. сключихме брак, на 24 август се роди Косьо. Ние сме три сестри, аз съм най-голямата, двете по-малки от мен са близначки. Израстнахме в много задружно семейство, с много обич и уважение помежду ни. Моята майка е била някога солистка към завод „Георги Димитров“. Баща ни също много хубаво пееше, а моите сестри на два гласа пеят цигански романси, гръцки и руски песни и са разкошни. Само аз винаги съм била трети глас. (смее се) И донякъде тая музикалност ли, как да кажа, това певческото го има в моя род. И лелите му много се гордеят с това, че Косьо може да пее като тях.

- Представяла ли си си някога, че синът ти ще е стане едно от най-известните лица в българския телевизионен ефир?
- Не, никога! Когато отиваме да го записваме да следва в Пловдивския университет "Паисий Хилендарски", пътуваме и му казвам: Не гледай към антените на последния етаж на хотел „Санкт Петербург“, (там е била редакцията на радио „Канал Ком“) тук си дошъл да учиш, никаква работа! Само да разбера, че си започнал работа, мисли му! Гледай си университета, наблягай на ученето! И той ми казва: „Добре, добре!“, ама погледът му все нагоре, към антените на радиото. И идва първият 8 декември, 1997 г. На студентския празник е поканил колегите от курса му да празнуват във Велинград, запазили сме им къща за гости. И той идва у
нас с приятели и казва: „Майко, ще ти кажа нещо, ама няма да се ядосваш!“ А той започнал работа! Казвам му: „Ама нали се разбрахме? Та ти трябва да ходиш на лекции, на упражнения!“ Но той си беше организирал деня до последната минута. Сутрин го вземаха в 5:30 ч. с кола от общежитието, отиваше, водеше новините, от там отиваше на лекции, следобед на упражнения. Казвам му: „Много се преуморяваш, искам да си гледаш университета!“ С баща му малко бяхме против да работи докато учи, защото тогава все пак учението беше важно.

- Кога ти каза, че издава първата си стихосбирка? Ти имаше ли някакви притеснения?
- За стихосбирката и за много от стихотворенията не знаех, той си ги е събирал в компютъра. И едно, две бях прочела във фейсбук, но след това вече като ги започнах да ги чета всички, ги препрочитах по няколко пъти.

- Обикновено най-силната връзка е между майка и син, но в повечето случаи синовете не се разбират с майките си, вие обаче сте запазили тази връзка. Отстрани погледнато ти си най-добрият му приятел. Давала ли си му съвети? Слушал ли те е?

- Разбира се, дори и да не е искал, съм си позволявала да го съветвам. Знам, че е много чувствителен, просто само като го видя или по самия глас по телефона го разбирам, че нещо има, дори и да не ми каже. Но аз не му дудна, а така, както нещо правим, примерно подреждаме масата и аз подхвърлям нещо. Знам, че ме чува и му влиза в главата.

- Кой е най-щастливият му момент?
- Най-щастливият и най-притеснителният беше раждането на дъщеря му Елия. Стана непредвидено, на Гергьовден през 2004 г. във Велинград се роди внучка ми. И Динко беше много, ама много щастлив. Спомням си, че излизам и бързам за болницата, аз някои неща не ги знам, а той ми казва: „Майко дай едно яйце!“ Точно в тоя момент нямам у нас яйца. От съседите взехме едно сурово яйце и през пазвата на жена му, на входа на къщата, го пусна да се счупи на пода, за да може да излезе плодът лесно.

- А кой е най-тежкият момент за Косьо?
- Загубата на дядо му, определено. Това събитие отприщи таланта му и написа първото си стихотворение, дефакто. Това е било през 1998 г. Свекър ми беше много болен тогава и много се радваше, че Косьо е студент. И лошото дойде в най-трудното време - първата сесия на сина ми. Действително беше най-трудното време, след виденовата зима през 1997 г. Безпаричие, по пет хляба не ни стигаха на ден в семейството, наблягахме повече на хляба, за да са сити всички вкъщи.

- Какво е да си майка на Косьо Филипов?
- Гордост, защото той е едно прекрасно дете, прекрасен син, много романтичен, много отговорен най-вече и много любящ. От него не съм чула една пряка дума дори и някой път да му е много, много накипяло, тактичен е.

- Правил ли ти е изненади?
- О, да, когато си пристига във Велинград, без да знам. Решил, че няма да ми се обажда, за да не се изморявам от готвене и приготовления. И той пристига от София. Иначе от малък обича да е много подреден, свещите, романтиката. Страхотен баща и син е.

- А има ли нещо, което не ти харесва в него?
- Може би, че е много наивен и доста чувствителен, ама просто генът си е ген. Даже съм удивена и че се справя блестящо и на екран, особено в дните около представянето на третата му книга "Нощ и нож". Той ми скри шапката на представянето! Все съм очаквала да бъде нещо грандиозно, но като оная вечер каквото изживяване имаше, бях възхитена, а и всичките му гост! Надмина очакванията ни! Бях се стегнала, за да не заплача и до последно се сдържах да не пусна сълза на премиерата. Онази вечер ми беше леко напрегната, защото видях, че и той е под голямо напрежение - уморен, беше на ръба, но пък очите му грееха! Така изля емоциите и чувствителността си от сцената, че зарази всички с тях! За премиерата на първата му стихосбирка „На дъх от лятото“ една седмица месих погачи, за да не се изложа. Бях донесла от Велинград две огромни погачи с по 90 парчета всяка. Голямо вълнение беше в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ в София през пролетта на 2019 г.

- Имаш ли любимо негово стихотворение или такова, посветено на теб?
- Да, „На дъх от лятото“, както е и името на първата му стихосбирка. То се роди, докато Динко (Косьо) обръщаше двора във Велинград. По традиция, всяка пролет той взема правата лопата и обръща чернозема, за да садим картофи, домати, боб с баща му. Като се рони този чернозем изпод лопатата, пролетното слънце сякаш се закача с нас, а отстрани по съседните къщи хората правят пролетно почистване преди празниците - изкарали килими, китеници, одеяла! Всичко е цветно, шарено, пролетно, животът се ражда. И в това стихотворение има такива картини, затова ми е любимо - четеш и си представяш всяка картина с халищата, със самодивите, свързва празниците Гергьовден, Еньовден, Великден, Св. Св. Константин и Елена. Много, много е хубаво, даже аз мислех, че и по това стихотворение ще има песен и я свързвах с Йорданка Христова.

- Когато раждаше Косьо какво си мислеше?
- Като всяка майка, освободила се от болките, раждах от обяд, та чак в късния следобед на 24 август, в 17:15 ч. той дойде на бял свят. Бях много щастлива, ама много. И веднага помолих да съобщат на баща му, той беше на стадиона, тренираше преди мач.  Динко беше прекрасно
красиво бебе, като мраморен, роди се 4 кг.

- Какво би му забранила и в какво не би го подкрепила?
- Ако зависи, разбира се, от мен, не бих искала и не бих позволила да се занимава с политика! Той не е човек за тази работа, чист е и добронамерен, готов е винаги на всекиго да помогне. Не искам синът ми да се тормози, искам да е щастлив, какъвто е сега!

Георгия Матеева