Архимандрит Атанасий Султанов пред Столица.bg: Бог е най-добрият педагог, кара ни да се опомним

Архимандрит Атанасий Султанов от 6 години служи в катедрален храм на Българската православна църква "Св. св. Кирил и Методий" в Будапеща. Завършил е Атинския Капудистриев университет и учи за докторска степен по "Християнска философия" в Софийския университет "Св. Климент Охридски". Преди да замине за Унгария е служил 14 години в БПЦ в Атина. За пречистването в страстната седмица, любовта, Божията справедливост и Възкресението говори архимандрит Атанасий Султанов пред Столица.bg.

- Ваше високопреподобие, намираме Ви в православния храм "Св. св. Кирил и Методий" в Будапеща, как е положението там?

- Положението е като навсякъде – спокойно, вече няма толкова рестрикции. Както и в България, маските и дистанцията вече не са задължителни. Разбира се, хората се призовават да бъдат отговорни и да спазват нужната дисциплина, за да може тази епидемия, която вече над две години ни мъчи, наистина да си замине с Божията помощ. 

- Как върви подготовката за Великденските празници в Будапеща?

- Усилено! Тук има въведени доста добри традиции. Сутринта (б. р. четвъртък) бяха боядисани 500 яйца, които ще дадем на нашите вярващи. От доста години поръчваме козунаци от България, за да ни напомнят за родината. В момента са се събрали много жени от общността, които украсяват за Великден. Цари наистина хубава атмосфера, която да ни подготви да посрещнем празника на празниците.

- Голяма ли е православната общност в Будапеща, Унгария?

- Общността в Унгария не е много голяма, но някога тя е била най-голямата. Тук е изграден величествен храм, по-късно и културен дом. Дай Боже, в скоро време да се сдобием с нова училищна сграда и нов Информационен център. Българите в цяла Унгария са над 6000 души, тук в Будапеща са около 3500. Най-важното за общността е, че тя е много сплотена и много задружна. Българите в Унгария са признати за малцинство. Те винаги са били сочени за най-сплотеното малцинство, което изпълнява всичко, за да запази своите национални интереси и самосъзнанието българско за бъдещите поколения. Аз съм бил духовник и в Гърция, познавам доста български общности. За съжаление между българските общности в Европа царува, бих казал с голяма болка, истинско разединение. Тук в Унгария това разделение го няма, всичко е едно дружество, една църква. 

- Вие сте голям късметлия, защото в момента и в България хората са разединени и настроенията са доста поляризирани, така че това, което е при вас, наистина е обнадеждаващо за единението на българите. Политиката, епидемията или войната са причини за поляризиране на българите?

- Така е, всички се вълнуват от политическата обстановка в момента, от това какво ще се случи, както и от тези военни действия, които са в Украйна. Положението в цял свят е нажежено и тук се усеща, но като българи, като християни най-вече, се опитваме да бъдем сплотени и с каквото можем да помагаме на нашите ближни. Защото Бог няма да ни разделя на българи, на руснаци, а преди всичко ще гледа нашите сърца, ще гледа доколко сме изпълнили Неговия закон.

- Светът беше разтърсен от епидемия от COVID-19, започна война. Увеличава ли се духовността и вярващите стават ли повече или това кара хората да бъдат по-прагматични?

- Първото нещо, което трябва да ни кара да се замислим като християни, е защо Бог допуска да има пандемия, която още не е свършила, и сега военни действия? Защото всяко едно нещо на земята се случва по Божие допущение. Бог е този, който казва "Да", който казва "Не". Бог е този в крайна сметка, който ще реши кое е най-доброто за нас, защото той най-добре го знае. Дали хората са станали по-вярващи или не, аз не съм сърцеведец, не мога да знам, единствено Бог знае.

- Кога човекът се обръща към Бога?

- Наистина ми е правило впечатление много често, че хората се обръщат към Бога само когато имат нужда. Ставаме като ония десетима прокажени, които видели Христос и поискали той да им помогне. И Христос наистина им помогнал. Но от десетимата само един се върнал (той бил друговерец), за да благодари на Господ. Искам да задам един въпрос. Нали десет се очистиха, а къде са деветте? Така че много често ние само искаме, искаме, искаме, сякаш и Бог ни е длъжен, а много рядко се сещаме да му кажем: „Господи, благодаря – само за това, че в днешния ден се събудих и че мога отново да видя светлината“.

- В днешните времена колко е важна вярата в Бога?

- Вярата в Бога винаги е била важна, независимо от времето или от епохата, в която хората живеят. Вярата е тази, която ни крепи. Ненапразно дори философите казват, че разумният човек е този, който вярва. Науката вече много пъти ни казва, че не говори по-точно за разумния човек. Науката, която някога се е борила да докаже, че няма Бог, сега и тя казва, че има Бог и по своя начин също го обяснява. Така че вярата е тази, която ни крепи. Вярата е личен акт на всеки един от нас.

- Винаги за мен лично е стояла дилемата за справедливостта, за Божията справедливост. И доколко е валидно народното "Господ бави, ама не забравя"? Сега идват Светли празници и на едни се дава повече като изпитание, на други по-малко. Защо?

- Като християни не бива да разглеждаме нещата така. Някои други вероизповедания проповядват Бог, който Бог е страх. Наказанието е това, чрез което да вършим всичко, което Бог е казал. Не, в християнството не е така! В Християнството Бог е любов! И ние вършим всичко, не защото ще получим наказание, а защото имаме любов към Бога. Така че Бог е справедлив и е милостив. Както е един баща или един добър педагог. Бог използва различни педагогически методи. Аз винаги съм казвал, че Бог е най-добрият педагог. И с всичко това, което се случва, Бог има цел да ни накара да се опомним и да тръгнем по правилния път. А и нещо много важно – Бог дава толкова, колкото можем да понесем, и нито грам повече! 

- Значи, който може да понесе повече, му дава повече изпитания?

- Абсолютно! За да го направи още по-твърд, да го направи още по-голям борец за вярата. Много лоша черта в нас хората е, че ние не се доверяваме на Бог, а искаме да се случи това, което желаем. Хората се молят да стане това, което искат. Много хора казват: „Аз се моля, ама Той не ми изпълнява това, което искам“. Бог отговаря по три начина на човека: положителният отговор е „Да, ще бъде!“, вторият отговор е отрицателният – „Не, не може да бъде!“, а третият отговор, който е най-хубав, е – „Почакай, още не е дошло времето!“. Много често, ако се обърнем назад в живота и погледнем, ще видим, че ако някои неща, които сме искали, се бяха случили, те нямаше да бъдат за наше добро. 

- А какво ще пожелаете на българите за Великден?

- На всички пожелавам Възкресението Христово, наистина да бъде Възкресение, да не го обръщаме в пир, в празник на червеното яйце, празник на яденето на агнешко и какво ли още не. Да бъде за нас Възкресението Христово, защото както на Коледа много често празнуваме рожден ден без рожденика Христос, така и на Възкресение Христово празнуваме Възкресение без възкръсналия. Преди всичко празникът е духовен. Ето Страстната седмица - показва се кой какво яде, кой какво е направил и къде е отишъл, никой не мисли за духовното, ние забравяме за Бог, а искаме Той да мисли за нас.

- Да бъдем по-смирени?

- Трябва да бъдем по-смирени, но и повече да мислим кое ще бъде угодно на Бога. Да бъдем съвременни и вярващи, не означава да изключим всичко добро и да следваме някакви норми. Трябва да следваш нормите на твоя живот, но и апостол Павел казва – всичко опитайте, но за доброто се връщайте. Така че хем трябва да бъдем хора от съвремието, хем трябва да намерим начин как да угодим на Бог. Не казвам, че е лесно, но не е невъзможно.

- Ваше високопреподобие, Светият синод тази година няма да се взема огън от Йерусалим, това може ли да бъде знак за нещо?

- Това не е никакъв знак. Даже е много добре, че няма да се ходи да се взема огън. Спомням си, когато бях студент в Гърция, имахме един преподавател проф. Николаидис. Той ни разказа една много интересна случка за Великден, за едно малко кипърско село. Техният свещеник – отец Георги, очаквал цялото село да се събере в храма, гледал през олтара, ако някого го нямало, изпращал да го извикат, никога не чакал да стане 0.00 ч. да каже „Христос Воскресе“. Когато се събере цялото село, тогава ще излезе, ще запали свещта в кандилото, ще раздаде. Това е вярата!

А конкретно за огъня. Благодатният огън съществува и е едно от най-великите чудеса! Но с това пренасяне ние го превърнахме едва ли не в някаква магия. Сякаш Бог е един магьосник, фокусник и не отиваме в храма за възкръсналия Христос, а за да вземем от огъня. Даже някои не чакат да се каже "Христос Воскресе", вземат огъня и бягат. И научих нещо интересно в Гърция. Когато кажем за първи път Христос Воскресе по време на службата, и започнем да пеем тържествените песнопения, свещеникът тогава казва едни много важни стихове: „Да възкръсне Бог и да се разпръснат неговите врагове“. И в този момент гледаме как много народ вече си е тръгнал, взел е огъня и бяга. Е, врагове на Бог ли сте?

Затова много добре Синодът размисли, аз така мисля духовно, за да ни накара малко да се опомним. Възкресението не е за това огънче, както го наричат, а наистина да бъде благодатно. Преди 15 години, като нямаше огън и нямаше тази възможност, какво, нямаше Възкресение?! Нима Христос не е възкръснал, ако го няма огънят?! Нека да не се заблуждаваме, никакъв знак не е това! Напротив, това е много добро решение на Св. Синод на БПЦ. Самите архиереи са споделяли, че това сме го обърнали на един цирк и театър. Така че за да се спре това нещо, Св. Синод много добре каза, че тази година няма да изпрати делегация. Тези, които са вярващи, ще дойдат в храма за Христос, а не за огънчето или за върбовата клонка и т.н.

- Вие служили ли сте в София?

- По принцип когато съм в България, като ме поканят, служа, разбира се. Но досега служенето ми е било за българите в диаспора – 14 години бях в Атина, сега вече 6-а година съм в Будапеща.

- Имате ли любим храм в София?

- Имам, да. Един от най-любимите ми храмове, счита се за енорийски в София, това е „Св. Мина“ в „Модерно предградие“. Изключително малък храм, в който наистина се усеща една духовност. Но всички храмове са хубави, служил съм почти във всички храмове в София. Никой не отричам, но „Св. Мина“ ми е най на сърце, когато съм в София. Когато сме в храма, трябва да се чувстваме като в дома си. Всеки храм, в който се отслужва Светата божествена литургия, е нашият дом. Разбира се, дори и енорийският храм, който ни е най-близо, но вече навлизаме в друга тема.

- Но във всеки храм има психологически момент като усещане, затова попитах за Вашия любим?

- Абсолютно! Това е целта да бъдем в храма – да се чувстваме уютно и спокойно като в дома си.

Марина Костова