Един столичен учител пред Столица.bg: Разочарована съм от системата!

Тъжно е когато има деца и учители, които страдат в училище, от системата, от неразбиране и от бетонираните рамки. Още по-тъжно е и когато нищо не се прави, за да се промени консервната кутия, наречена образователна системата. 

Прогимназиална учителка по БЕЛ в квартално софийско училище, в нарочен за елитен софийски квартал, в подножието на Витоша, не уцели училището и директорката, но пък мерникът й е бил точен с учениците - в десятката, в сърцата и мислите им. И вече 2 месеца след напускането й те продължават да питат за нея. А след нея  текучеството е като лавина - сменят се 4 учителки по БЕЛ на седмокласниците, но никой не успява да грабне мислите им  и да оцени потенциала им, да им даде шанса да гледат надалеч и на високо, и да мечтаят.

Имената на училището и учителката се пазят в редакцията.

Публикуваме преживяванията, тъгата и разочарованието на учителката без редакторска намеса:

Надвечер оглеждам замислено рафтовете в голяма столична верига. Чифт красиви очи на седмокласничка са вторачени в мен, но не смее да ме заговори първа. „Това ти ли си, Ада?“ И въпросът ми отключва емоционална лавина: „Госпожооо, защо напуснахте? Сега имаме една ужасна стара госпожа, само ни обижда. Каза на Елица, че ще я осинови, за да не заприлича на мъж… Нали знаете, че майката на Елица е починала? Разпитвахме класния за Вас и той каза: „Не разбираш ли, че тя няма да се върне?“ Ех, добре си бяхме с Вас!“
Същата Елица, която не харесваше името си и аз й разказах за „Време разделно“ и на какво е символ крехката, нежна, силна Елица. Елица веднага отиде с приятелка да гледат филма вкъщи.
Запазвам спокойствие на касите, но навън вече си поплаквам, нищо, декември е, ръми, ръми, ръми, идва Коледа…

През ноември приключи пътешествието ми в дебрите на образователната система. I’m coming back, Freedom! Опс, не ползвай чуждици, учителко по БЕЛ! Иначе се гордея със себе си, издържах цели 15 месеца! Знаменити месеци. В последните два от тях направих два пъти ларингит. Остър, заплашващ да увреди гласовите ми струни.

Колегите казват, така е, когато работиш с гласа си. Вероятно викаш много? Сигурно, но освен това и средата ми на труд е забележително нездравословна. Преподавам на два седми класа в мансардни стаи, които се проветряват на капандури. Капандури, които никой не отваря в междучасията, а също и в следчасието.  Мансардите са били предназначени за библиотека, не за класна стая на 30 човека.

Вътре 28 човека, високи 1.70 се задушаваме в обмена на собствения си въглероден диоксид. За вирусите и бактериите нищо няма да кажа. Когато вали дъжд или сняг, капандурите остават трайно затворени. Други учители разказаха, че през май и юни там е 40 градуса и на учениците им става лошо. Климатик няма.

В междучасието излизаме под строй на двора и там прекарваме голямото междучасие: дежурни учители и ученици. Всеки дежурен учител подкарва по един клас: „Ррррр, навън, рррр, навътре“, само овчарската гега липсва. Няма не искам, няма не мога! Казармен порядък! Длъжен си.
Ама лафка? Няма лафка!
Ама WC? Няма WC до след 7-мия час за учителите.

През последният ми ноемврийски работен ден (15.11.2022г.) мъглата се режеше с нож, но седим с учениците на двора и я гълтаме като леден захарен памук.

След голямото междучасие се започва: „Госпожо, може ли до тоалетна? Госпожо, футболисти сме, гладни сме, може ли да хапнем?!“
„Може! Един да чете „Косачи“, другите да закусят културно!“ И 28 чифта благодарни очи се вторачват с тиха любов в мен.

Защото шумът също е забранен. Въобще, сега си мисля, малко са нещата, които са разрешени, ако теглим един мисловен и литературен паралелизъм с лицея, в който вдигна тиха революция Джейн Еър.
Моята тиха революция се провали. Обясниха ми, че промените ставали отгоре-надолу, т.е. от МОН. Аз пък вярвам, че стават отдолу-нагоре, когато опознаеш системата и решиш да я промениш.

За благодарност, че два пъти прекъсвам болничния си и се връщам недоизлекувана на работа, ми назначиха надзирател, извинете, „наставник“.  Скъпи проф. Симеон Янев, надявам се никога, ама никога да не прочетеш това!

Наставникът ми, г-жа „Драсни-пални-клечица“ ме смъмра, че докато съм на посещение в нейния час, си гледам телефона. Толкова невъзпитателно за учениците! Ами скучно ми е, г-жо Наставник, преподавате от един и същ мазен тефтер последните 20 и кусур години. Имах дежа вю, че съм в 7 клас, а това е било в миналия век.

Нищо не се е променило през тези 25 години, само поколенията не са същите. Кой ти забелязва това?

Иначе… Много ползваш мултимедия, малко пишеш на дъската. Освен това си отделила цяла подточка за „fake news“ от урока за обработване на медийна информация. Твърде много чуждици, г-жо учител по БЕЛ!

Опитвам се да се защитя с факта, че има цяла страница в учебника за “fake news”, че това е интересно на учениците, а и полезно, за да се ориентират в големия свят на фалшиви новини и медийни манипулации. И въпреки че съм над 15 години журналист, явно и това не ме бива да преподавам?!

През това време колега е качила темите за т.нар. гражданско образование и обиграното ми око веднага фиксира темата за „ЛИЧНОСтНОТО развитие“.

От тези колеги, които, докато аз спринтирам от третия етаж на корпус 1 до третия етаж на корпус 2 с пълна чанта с учебници (защото нямам нито кабинет, нито дори едно келяво шкафче, мама му д..ба!), са всяко междучасие в кабинета на Директора.  Придворни дами, един вид. А когато си придворна дама, нямаш нужда от правопис и правоговор. Важното е да се изявяваш и да се буташ навсякъде. Включително в Ученическия съвет, който създадох от нищо.

Изведнъж станах прекалено популярна. Което не носи бонус точки и допълнителен хонорар.  Хем не умееш да се слагаш, хем децата те харесват. „Госпожо, каква красива чаша за кафе имате!“ – „Подарък ми е от мои ученици от другото училище.“ „Госпожо, хвана ме срам, че не съм Ви я подарил аз!“.

Иначе започнах с фалстарт (дали е чуждица, че вече се комплексирам от речника си)? За родители и ученици бях абсолютен терорист. Родителите на 7-мите класове веднага се оплакаха, че не съм сборувала правилно 20-30 точки и съм писала занижени оценки.

Все пак училището е в „елитен“ столичен квартал (без канализация). Където вероятно е нормално да пресираш и учители, и директор на базата на нещо материално. Особено когато директорът не иска да има главоболия с родителите и мисли, че една обикновена учителка е по-безопасна и може да бъде жертвана в угода на статуквото от незаслужени шестици и родителско спокойствие.

Като казахме директор, в един от часовете ми по литература, не се появи половината 7 клас. Написах първо закъснения, после отсъствия - както е по номенклатура. По някое време на вратата на стаята цъфна класния на въпросния клас (незнайно защо махал крачоли и той в кабинета на Директорката заедно с учениците) и ми каза с равен тон: „Ще се наложи да изтриеш отсъствията!“. Част от учениците, инициирали оплакването срещу мен, се изсмяха ехидно.

Елитарен пример за учителска интелигентност и колегиалност, всеки ден се сблъсквам с подобни.  Никой не помисли за онези деца, които са останали в час и искат да изкарат пълноценен урок. Системата насърчава тези, които си търсят правата. Дори зад търсенето на правата да се крие безобразен мързел и вероятно, протекции. Същият този учител по математика нямаше скрупули да се опитва да блесне пред дамската аудитория на тиймбилдинга, подражавайки поведението на ученик с психиатрични проблеми. Удряше се по главата отзад и повтаряше: „Зле ми е, зле ми е, искам баща ми да дойде да ме вземе“, даже бе поканил и учителка от началния курс, за да види момчето. Не знам дали късаше билети за представлението.

Изтрих отсъствията. Началството ми препоръча да бъда мила, кротка и добра. И в услуга на капризите на учениците. Даже Началството ми каза: „Тя сега не смее да пише двойки!“ (Тук въвеждаме deus-ex-machina и всички, които ме познават в реалния живот се изсмиват дружно- относно "смеенето". И в този, и в онзи смисъл, и в смисъла на поведението на Роналдо, последното, с което показа среден на Манчестър Юнайтед).

После вероятно се привързах към учениците. Сприятелихме се, имаше и шестици. Но отново бях виновна, люшкала съм се от едната крайност в другата. Никой не допусна дори, че може би за тези 2-3 месеца съм ги понаучила на нещо. Че все по-рядко сричат в 6 клас. Връзват и по някое изречение тук-таме, не само откъслечни думи и изрази. Плаха и почти невинна като новородено, се прокрадва и самостоятелна мисъл.

Защото аз не преписвам от двадесетгодишен тефтер, карам ги да говорят, да мислят, да се изразяват. Не с думи или две, а с цели изречения, с добре подредена фраза.

Сега обаче на мое място ще назначат някоя с огромен мазен, двадесетгодишен тефтер, която всяко междучасие ще ходи да зарежда с мастило маркера си в директорската стая (такава е модата в това училище). Която пише по цели часове на дъската, а децата са длъжни да преписват. Метод за произвеждане на послушни роботчета, ама и системата това я устройва…

Няма мастилници, няма дори пари за хартия, учителите сами си купуваме бели листи или разпечатваме контролни в близката книжарница. Но пари за обучение в 5-звезден SPA хотел има.

Няма да има и ядене в час. Няма да има и: „Госпожо, госпожо, кога е следващия ученически съвет?“, защото на децата им хареса да усещат властта на самоуправлението и свежестта на своите идеи.

Защото ние, учителите, все пак сме в училище заради тях. Или не е така?! Едва ли е за да правим вайбър групи на класовете, на които сме класни, и там да клюкарстваме работата на колегите си. Да се опияняваме от някакъв криворазбран ефект на сила, произтичащ от манипулация на родителите, уж за доброто на децата, но близък до личностната патология. Най-малкото защото липсата на конфиденциалност е подсъдна.

В заключение, това е второто училище, в което режат училищното дърво. 50-годишна върба и 50-годишна липа. Пречи! 40-50 години хвърля благодатна сянка и учителите си берат липов цвят, изведнъж ръководството се сменя и липата пречи. Подкопава училищната стена (защото уж някой от квартала се е оплакал и директорката търчи да угоди, за да подсигури директорската си пенсия).  В 21 век вероятно има и други архитектурни решения, които биха запазили дървото. Идват и почват да секат, хвърчат стърготини и дървесна кръв. А душата ми плаче.. Пак!

И знам… отрежат ли дървото в училище, е дошло и моето време да си ходя.

Относно финансовата част: мислех да не пиша това. Първоначално статията се изля изключително емоционално и през ум не ми мина да повдигам финансовата част. Но нали трябва да си казваме „кривиците“ в едно общество. В първото училище, в което преподавах, имах кабинет и заплатата ми растеше. Без ден трудов стаж получих 350 лв. бонус за първия учебен ден.

Тук, в елитния квартал във вилната зона, ми обясниха, че няма да взема бонус за първи учебен ден, защото нямам прослужени 140 лв. в полза на училището. Директорката пуснала такава заповед.

Че системата не е ли една и съща, бе г-н Министър? И една тринадесета заплата се раздава на три транша: 15.09, Коледа и 24.05? Кой замези с моите пари?

Хора от персонала на училището разказват под сурдинка как г-жа Директорът искала ремонтът на училището да бъде направен от строителната фирма на… съпруга й, също директор на школо. Интересно коя фирма прави сега ремонта на подпорната стена при отрязаното дърво?
И защо, по дяволите, ремонтът се прави ноември, когато е тъмно сутрин, вали и това застрашава живота на децата? Целият септември мина в отегчителни протяжни безсмислени Учителски съвети с псевдо гласуване примерно "учениците да не излизат от двора". Щооо?

Дали заради тяхната безопасност (виждаме колко се грижим за нея с ноемврийския ремонт) или подпомагаме икономиката и на лафката и фирмата-доставчик там.

Изводите оставям на вас, аз моите отдавна съм ги направила!