Как София е спасена от заличаване преди 144 години

Преди 144 години, в навечерието на 4 януари по време на Руско-турската война (1877-1878) София е била „на косъм“ да бъде опожарена, а населението ѝ – избито до крак. За това какво и как точно се е случило, свидетелства Цветан Стоянов.

"Подир невероятно труден зимен марш през тесния, зиме дори недостъпен Арабаконак, войските на генерал Гурко завзели с. Саранци. От тук вече пред изнурените ратници се откривало хубавото Софийско поле.

На 19/31 декември руски части били вече заели позиция при селото Горни Богров, както се казва – под носа на София.

Едва на 20 декември 1877 г. (1 януари 1878 г. н. ст.) откъм София настъпили 15 турски табора (бел. ред. - табор е турска войкова част, в състава на която влизат между 500 и 800 войника) с десетина топа. В сражението турците, след като оставили близо 1000 души убити и откарали в София двойно повече ранени, оттеглили се в околностите на с. Враждебна.

На 21 декември/ 2 януари пламнало ново сражение при Враждебна. Тук турците смятали, че пълноводният по това време Искър ще спре по-нататъшния марш на русите към София. Ето защо те се залостили главно около Враждебския мост; но когато забелязали, че русите вече прецапват през ледено студените Искърски води, подпалили моста и отстъпили. Запалено било от турците и село Враждебна. Явно ставало вече, че борбата, може би, упорита и кървава, ще се води на Софийските редути.

Но дотам работата не стигнала. Разнебитени и морално сразени, турците намерили за по-добре да напуснат и София.

23 декември/4 януари бил последният ден на турското господство в София. През тоя ден в града настъпила страшна бъркотия: заскрибуцали коли, проточили се конски кервани, на тълпи на тълпи угрижени низами бързали… Страшен глъч и хаос настанал по Княжевското шосе: в пълно безредие тук се размесили хора, коне и коли; цялата тая паплач от войници и обози нервна, уплашена, изморена, бяга към Кюстендил. Трагична, но заслужена съдба на един тираничен петвековен завоевател, живял в леност и лекомислие, в паразитизъм. Сега тоя ленив господар бягаше позорно, погнат от ножа на братята освободители, които от Саранци до Враждебна оставиха костите на хиляди руски синове по Софийското поле.

На 24 декември/5 януари с тържествен марш при развяни бойни знамена и при гърма на барабани и музики братята освободители влезли в София. Велик момент! Бъдещата българска столица била честита след 450-годишен живот на тъги и неволи да срещне православна християнска войска, невиждана от времената на Иван Шишман.

Народът, безпаметен от радост, масово се юрнал към Орханийското шосе за среща на самия генерал Гурко. Изпроводили го чак до къщата, отредена за негова квартира (бел. ред. – на ъгъла на бул. „Витоша“ и ул. „Алабин“). Победният военен парад бил пред съборната черква „Св. Крал“ (дн. „Св. Неделя“), в която бил отслужен тържествен молебен.

След заемането на града, генерал Гурко назначил за военен комендант княз Оболенский. Скоро след това обаче дошъл генерал Пьотър Владимирович Алабин, който се заел с уредбата на гражданското управление. Така от 24 декември 1877 г./5 януари 1978 г. София заживяла свободно.

Благодарение на Алабин, замрелият турски град София се съживил: явила се българска стража, съставил се български градски съвет – полъхът на гражданската свобода се почувствал. Неуморимият Алабин поставил основите на библиотека, дарил 25 хил. рубли за паметника на Васил Левски, дарил и за много други културни нужди. Благодарна София има улица, кръстена с името на тоя деятел.

След седемдневен отдих, генерал Гурко потеглил с героите си към Пазарджик и Пловдив. Нека прибавим, че в София русите намерили 6 турски военни знамена и големи запаси от жито, брашно и бойни припаси. Само в една от софийските джамии били натрупани 20 хил. сандъка с разни материали и с надпис „За Плевен“.

Спомняйки си горните велики дати в своя живот преди 50 години, столицата трябва с благоговение и възторг да възвеличи великия подвиг на освободителите, принос към най-великата на света идея – за свобода!“

Цветан Стоянов, в. „Отечество“, декември 1927 г.