Набоковият „Дар” за читателите с ново издание на С...

Романът „Дар”, с който геният Владимир Набоков се обяснява в любов на литературата, живота, пеперудите и една жена, е отново в българските книжарници след 24 години отсъствие. Второто издание на шедьовъра в превод на Пенка Кънева излезе с корица, нарисувана от Люба Халева, и с логото на „Лист”, съобщиха от Софийския панаир на книгата.

Това е последното произведение, писано от Набоков на родния му руски език, и мнозина откриват в него преки податки и настроения от ранния емигрантски живот на писателя.

Младият Фьодор Константинович-Годунов-Чердинцев задвижва и съчинява сюжета на романа. Също като създателя си Набоков, и той обича пеперудите и шахмата и е потомък на руски аристократи. Сега обаче – пак както Набоков – обитава мизерни квартири в Берлин, а в куфара му има повече чернови отколкото бельо.

Радва се на първата си стихосбирка, блъска си главата над шахматни задачи, влюбва се в момичето на хазяите и сънува бъдещия си роман.

С днешна дата щедростта на „Дар” и към читателите, и към писателите, е безспорна. В началото обаче романът трудно си пробива път – публикуван е в пет броя на парижкия алманах „Современные записки” през 1937 и 1938 г. Заради резкия тон на четвъртата глава, посветена на Чернишевски, тя е отрязана от публикуване. Романът излиза в цялост чак през 1952 г., публикуван от нюйоркското издателство „Чехов”. Това е и първата руска книга на Набоков, издадена по правилата на новия руски правопис. В бившия Съветски съюз „Дар” излиза през 1990 г. с логото на московското издателство „Слово”.

В предговора си към пълното издание на романа авторът отбелязва: „Тъй като светът на „Дар“ е също тъй фантасмагоричен, както повечето мои светове, мога да говоря за тази своя книга от позициите на известно отдалечаване от нея. Това е впрочем последният роман, който съм написал или ще напиша на руски език. Героинята в него не е Зина, а руската литература. Основното в първата глава са стихотворенията на Фьодор. Втората отразява въздействието на Пушкин върху творческото развитие на младежа и опита му да опише експедициите на своя баща зоолог. Третата глава измества фокуса върху Гогол, но в центъра ѝ е любовното стихотворение, посветено на Зина. Книгата на Фьодор за Чернишевски, една спирала вътре в сонет, е средоточие на четвъртата. Последната глава съчетава всички предходни теми и внушава усещане за книгата, която Фьодор мечтае да напише някой ден: „Дар“. Питам се докъде въображението на читателя ще изпроводи младите влюбени, след като те напуснат сцената.”