Царицата на шапките Ирина Сардарева пред Столица.bg: София е вълшебен град, енергията му кара хората да искат да живеят тук (СНИМКИ)

Наричат Ирина Сардарева феята на шапките. Не само, защото е най-популярната дизайнерка на шапки у нас. Но и защото с всяка своя творба тя се опитва да накара една жена да открие истинското си аз. И да излезе усмихната и с гордо вдигната глава от нейната Къща за шапките. Защо Сардарева- една киевчанка е влюбена в София? Как е намерила Къщата на шапките? Каква е чудатата история на парцела и постройката?За всички тези неща Ирина отвори сърцето си пред Столица.bg.

-Ирина, защо една украинка толкова силно обича град София?

-Нека почнем от там,че аз съм киевчанка, която на млади години е дошла в София след любов. Може би това ме е провокирало. Но най-вече самото положение на града е прекрасно. Това е котловина, това е планина, това е просто едно невероятно място. Като дойдох 1978 година София беше доста зелена. Започнах да живея в едно кварталче, което беше пълно с къщи и дворове. И много ми хареса това. Аз съм дете израснало в града, в апартамент.Така че за мен София бе приказна- с къщи и с дворове, с една тишина, невероятна Витоша. Впечатли ме и културата и тази история, която тук е градена. Неслучайно. Това е някакво вълшебно място, защото колко хиляди години живеят тук хората и искат да живеят. Непрекъснато. Разрушава се градът и хората се връщат, разрушава се и те пак се връщат. Някак си не отчитаме,че енергията на това място е нещото, което кара хората да се връщат и да живеят тук хиляди години.

-Къщата на шапките се намира на възлово за града място- Руски паметник. Как се намерихте с нея?

- Имах едно магазинче , на което имаше едно балконче, това беше моето място за работа. И така един ден на прага на това магазинче се появява беловлас мъж. И попита за собственика, трябвало да говори с него. Аз казах,че съм наемател и имам много работа и нямам време. Той казва“Добре-може ли да слезете за малко“. Аз слизам и той, обръщайки се към мен, попита :“А ти какво искаш“?.Без да се замисля му разказах какво искам. Защо искам Къща на шапки, защо тя да бъде в центъра на града, но не на стъргалото.Искам освен ателие и салон да имам .
И този беловлас странник заведе мен и съпруга ми при къщата, която исках. Оказа се обаче,че цената е доста висока за бюджета ни. И се разделихме. Аз бях много разстроена. Търсихме натам-насам.Нищо не се показваше на хоризонта. След април месец престанахме вече да търсим място за Къща на шапките. Октомври месец на входа на магазина ми пак се появява същият човек. Аз го мразя,защото с него отиде и мечтата ми за Къща на шапките. Той ми казва- „Всичко се промени. Човекът, който продаваше тази къща, е починал. А неговата сестра, която е единствена наследница, предлага да я продаде на вас на вашата цена“. Моето желание бе чуто на определено място и се върна при мен!

-А разбрахте ли защо точно на вас е продадена Къщата на шапките?
-Да, разбрах. Тук обаче им преплетена историята и на жената, дала душата и сърцето си за тази къща. Декември месец подписахме договора за Къща на шапките и отидох да се запозная с Недялка Хаджигенова, която ни продава имота. Оказва,че майка и- Мария Хаджигенова, от Пазарджик, била омъжена за голям търговец на плодове и зеленчуци и зам.-министър на земеделието в някое от тогавашните правителства. Той казал- „Който иска да строи къща сам да си я строи“. Той нямал нито време, нито желание. Тогава Мария хваща всичко в свои ръце- намира мястото, купува го, намира архитекти за проект, следи майсторите когато строят колко торби цимент ще сложат в основите. Създава тази къща, обзавежда я, щастлива.Къщата е построена 1929 година.Отношението към жената тогава в България не е било кой знае колко свободно. И вероятно трудно Мария е извоювала свободата си. Тя казала „Искам да правя нещо , искам магазинче, нещо да правя“. Но мъжът и не бил съгласен с тази нейна свобода.

Мария решава да бяга. Но без занаят в ръцете не смее да бяга и учи шапкарство една година. Бяга в Париж.Там обаче за съжаление не успява да прави шапки, защото инвестицията за това е много голяма. И не стигат тези пари, с които тя е отишла. Пее. Лекува си гласа при един професор. Той се влюбва в нея, прибира я. И до края на живота си общо взето харчи чужди пари. Недялка се среща с майка си 1948 година. Но не намират нищо общо по между си. Мария Хаджигенова е починала 1956 година в Париж, но заради Желязната завеса децата и не са пуснати да отидат на погребението.

-Ирина, хората казват,че освен красиви шапки, в Къщата на шапките човек може и да хапне вкусна домашна храна. За какво всъщност става дума?

/В разговора се намесва и съпругът на Ирина Петър-бел. ред/
-Общественото хранене в Съветския съюз , където имах шанса да уча, за да я срещна нея, беше под всякаква критика. Носех си в чантата мелничка черен пипер, за да туширам различни миризми. След няколко месеца решихме, бяхме трима българи в общежитието,че ще готвим. Когато се ожених вече нямаше нужда да готвя. Майката на съпруга та ми готви много добре. Като започнахме бизнеса се оказа,че ние нямаме време да обядваме. Вечер се прибираме, вечеряме тежко, късно, проблеми със стомаха, със съня и т.н. И решихме,че трябва да обядваме. Имахме персонал и бе хубаво да направим т.нар. тимбилдинг. Просто готвим за всички. Майката на Ирина живееше тук- и тъкмо за нея имаше някаква работа. Баба Светлана готвеше и всички бяха доволни. Обаче тя готви през зимата, а през лятото заминава за Киев. И някой трябваше да поеме.Аз поех щафетата.

Една наша добра приятелка Татяна Лолова един път спомена,че няма къде да си покани гости на ресторант, защото е обект на внимание. А при нас се получава. Вкусна храна, приятна обстановка, добра компания. И тя подхвърли – защо не направиш нещо такова. Това ми мина покрай ушите.Върнах се към нейните думи след една Нова година ,когато отидохме по покана на приятели в заведение да празнуваме. И си тръгнахме с една торба с основното ястие за кучето, не можахме да си кажем една дума един на друг, защото музиката гърмеше.
И реших,че действително трябва да направя нещо, където човек да може в приятна обстановка да поговори .Защото за нас храната не е само да задоволиш физиологичните си потребности, а и средство за общуване. И на една почивка в Гърция направихме план как ще действаме и от какво имаме нужда и примерни менюта. И стартирахме с три вечери с наши приятели. С различни менюта,за да ги репетираме. Получихме от тях добра обратна връзка, която ни свърши работа.

Тези неща са не само за наши познати и приятели. Може да дойде всеки, който желае. Посрещаме 10 – максимум 12 души, защото долу ни е толкова капацитета. С предварително избрано меню. Най-напред е добре хората да се присъединят към групата във Фейсбук „Кухнята на Папи“, на разположение са телефона и имейла ми. 45 лева ни е куверта,който включва разядка, салата, основно ястие , някаква гарнитура и десерт. И безалкохолни./Намесва се Ирина-бел. ред./

Алкохол не предлагаме, защото нямаме лиценз.

-С какво се занимава в момента Ирина Сардарева и Къщата на шапките?

- Работим под пара за опера и конкретно за „Дон Жуан“, премиерата е сега през април. Вчера занесохме няколко шапки. Вече четвърта година ще участвам в конкурс в едно местенце – Касат се казва и е градче във Франция. Където 200 години правят шапки. Конкурсът там е за шапки от цял свят- Япония, Австралия, Америка,Европа. Той се провежда вече 25 години.Победителят получава освен признание от цял свят и малко парички. Изработената от него шапка остава в тамошния музей за шапки . На тази надпревара аз получих първа награда в категорията „Тенденции“. За участието в Касат благодаря на българското посолство във Франция ,защото те получиха това писма от града и ми го препратиха.

-Ирина, а не помагате ли на българките освен да си изберат хубава шапка и да заобичат себе си?
-Да, това е моята мисия. Особено сега, когато българката иска да е „мъжко момиче“ на всяка цена. А това е грешка. И за това тихичко и бавничко работя жените да намерят себе си чрез шапките и да разберат,че са уникални всяка за себе си. И смятам, че имам някои успехи в тази посока. Защото ако 10 човека, 20 , 50 или 100 човека започнат да живеят прекрасно след посещение в Къщата на шапките, да намерят себе си и да бъдат щастливи, трудът ми е дал резултат .

Интервю на Ани Ефремова