Новини от Тодор Беленски
2 юни – Ден на герои
На днешния ден почитаме Ботев и загиналите за свободата и независимостта на България. Делото на българския поет е всеизвестно и е напълно разбираемо в денят на неговата смърт да му отдадем почит. Той едва ли е предполагал, когато е писал поемата „Хаджи Димитър“,че думите „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира“ ще важат и за него. Христо Ботев се превръща в знаменосеца на себеотрицанието, в името на Родината и свободата. Качвайки се на кораба „Радецки“, той е бил с ясното съзнание, че ще принесе себе си в жертва на делото. Слизайки и целувайки родната земя четниците дават своя обет към България. С времето, 2 юни става известен като ден на Ботев, но вследствие от политическите промени в България и наложените външни влияния, част от заслужилите да бъдат в Пантеона на Българската свобода българи биват удобно забравяни. А е редно и пред техният безсмъртен дух да сведем глави в знак на почит. Към всички онези, които тръгваха с готовност да умрат в името на България, по примера на Ботев. Към онези, за които Вазов е казал, че чакат втората тръба… Но тя едва ли ще даде сигнал. България е страна на герои и ние не трябва да ги забравяме. Трябва да помним идеала, за който умряха гордите синове на България, за да бъдем тук днес. Те не се жертваха за пари и богатства, а за идеяла българският народ да бъде свободен и обединен. Не трябва да забравяме, че „Прахта на героите е създала отечеството“. Нека днес, на тази паметна дата, когато чуем сирената се спрем. Нека изгубим две минути от живота си, за да си припомним тези, които дадоха живота си за нас. Нека тази сирена бъде символична втора сигнална тръба за тях, с която да покажем, че ние сме достойни техни наследници. Нека всички паднали в името на България да бъдат нашият, българският „Безсмъртен полк“! Нека не почитаме чуждите герои, а българските, за да могат юнаците да спят в мир, знаейки, че има кой да брани родината в наше лице. Траян Димитров
Траян Димитров: Истанбулската конвенция за първи път въвежда определение за “полова иденти...
С решение на Министерски съвет в първото заседание на правителството за годината, България утвърди противоречивата Истанбулска конвенция на Съвета на Европа за защита от домашно насилие. Документът е известен като Истанбулската конвенция, защото е договорен през 2011 г. в Истанбул и е подписан от 44 държави и Европейския съюз. До този момент е ратифицирана от 28 държави. България подписа Конвенцията на 24 април 2016 г. от името на министър Екатерина Захариева, а сега нейн вносител е правосъдният министър Цецка Цачева. За целите и очакваните резултати от конвенцията спрямо България разговаряме с историкът и член на ПП Възраждане Траян Димитров. Г-н Димитров какво предизвика толкова бурни и противоречиви реакции в обществото във въпросната Истанбулска конвенция? Тя съдържа разпоредби, криещи сериозни рискове за неблагоприятни последствия за правата на жените, родителите и децата, брака и семейството и националните политики по отношение на тези въпроси. В нея за първи път се въвежда определение за пол и полова идентичност, независими от биологичния пол на лицето, установени в международното право. В чл. 3 в се посочва : “пол означава социално изградени роли, поведения, дейности и характеристики, които определено общество смята за подходящи за жените и за мъжете". Освен това приемането на Истанбулската конвенция ще доведе до изучаване на „нестереотипни роли на пола… “ в официалните учебни програми на всички образователни равнища”. Gт детската градина .ли да се изучава хомосексуализмът? Смятате ли, че българското европредседателство е повлияло за решението за ратифицирането му? Твърде вероятно е. Но имайки предвид политиката изповядвана от управляващите ни, дори и да не бяхме председателстващи, те отново щяха да опитат да прокарат конвенцията. Това е продиктувано от силното им желание да угодят на наставниците си от ЕС и САЩ, така че за тях не представлява никакъв проблем. Потънали сме в чуждопоклонничество. Намирате ли за необходимо преди ратифицирането на конвенции да има обществен дебат? Тази конвенция се подготвя може би от 6 месеца насам. Едва в края на ноември миналата година обаче се даде гласност. Това говори, че на правителството му е пределно ясно за предстоящо недоволство. За щастие ние все още сме нормален народ. Притеснителното е, че уж в управлението има фракции, определящи себе си като патриотични, но и те не направиха достатъчно против конвенцията. Всички решения, които са вредни за България и българската нация се прокарват тихомълком, а медиите в голямата си част ни замазват очите с битови проблеми, които имат за цел да отвличат вниманието от сериозните проблеми на държавата. Появи се информация, че правителството ще предложи Истанбулската конвенция да бъде ратифицирана, но с резерви, като се изчистят някои спорни текстове. Какво мислите за подобно решение и кои са спорните текстове в документа? Тази конвенция не трябва да бъде приемана под никаква форма. Тя е против устоите, традициите и начина на живот на нормалния човек. С нея ясно проличава силната деморализация и деградация на западните общества. Относно насилието над жените и равнопоставеността на жената и мъжа, то в нашето общество тя отдавна е равна по отношение на битовите проблеми. Нашето законодателство не разделя престъпленията по полова принадлежност. Ние сме толерантна нация, която уважава и двата пола и ни поставя на една везна пред закона.
Защо успехът на Григор Димитров е толкова специален?
Тенисистът Григор Димитров се превърна в най-обсъжданата тема в българското публично пространство през последните дни. В това няма нищо случайно или незаслужено. Знайни и незнайни капацитети ни обясниха, че превръщането на Гришо в идол е грешен модел. Живеем в демокрация и всеки има право на мнение, но обосновката на подобна теза ми се видя доста слаба. Да си го кажем направо, какво му е лошото Григор Димитров да е модел за децата? Прословутият мит за глупавите спортисти? Или "престъплението" да бъдеш богат, дори когато си изкарал всяка стотинка със собствена пот и кръв? Димитров е прекрасен пример как едно момче от малък град, в бедна държава може да успее в един от най-елитарните и престижни спортове в света. Нямам намерение да влизам в детайли за всички жертви, които прави един професионален спортист в името на успеха си. Безкрайните изтощителни тренировки, непрекъснатото повтаряне на едни и същи удари докато те се превърнат в мускулна памет и бъдат изпълнявани до съвършенство са само чисто спортно-техническите аспекти на процеса. Те са придружени от чести пътувания, липсата на свободно време, психологическото напрежение от факта, че родителите ти влагат абсолютно всичко което имат в материално отношение, за да имаш шанса да се докажеш в голямата игра. Защото тенисът е спорт, от който можеш да спечелиш много, но преди това трябва и да вложиш доста финансови средства. Несигурна и рискова инвестиция в мечти, цели и очаквания. Григор Димитров е пример, защото преследва мечтите си. Нещо повече, той ги превърна в цели и ги постигна. Колко от нас могат да се похвалят с подобно постижение? Дори не толкова с третото място в света и признанието на редица легенди и известни личности, а просто с преследването на мечтите си? Колко са хората, които се отказват при първата трудност и се примиряват, оправдавайки всичко със съдбата си? Неслучайно се спирам именно на социалните и психологически аспекти от успеха на нашето момче. Има много интересни аспекти в спортно-техническата конкретика, които заслужават подобаващо внимание. Като например фактът, че Гришо успя да спечели турнира, въпреки донякъде нестабилния си сервис. Впечатление направи подобряването на играта му от бекхенд, независимо от все още отличаващата се разлика спрямо форхенда. Но това някакси остава на заден план и като обект на размисъл от специалистите. За обикновения фен остава само да си представя къде би могъл да стигне Григор, ако подобри още тези елементи. Титла от Големия шлем вече изглежда съвсем постижима цел. Истината обаче е, че важен не е само спечеленият трофей сам по себе си, а и емоцията която носи пътя до успеха. Факт е, че много хора в България все още не познават добре тениса в детайли, но изпитват истинска радост от всяка точка, постигната от българското момче. И какво от това, че не могат да оценят трудността на изпълнения топспин, точния момент за излизане на мрежата или прецизността на късата топка? В крайна сметка спортът трябва да носи радост на хората, а не да ги прави специалисти по всичко. И накрая, но не на последно място, искам да се спра на чисто човешкият облик на Григор Димитров. Не е трудно да проверите в колко благотворителни каузи е участвал младият шампион. Защото е много лесно да посочиш банковата му сметка, но да пропуснеш факта, че от нея текат средства към нуждаещите се. Приятно впечатление направи и джентълменското му поведение към Гофен след победата. Първото нещо след слечелването на трофея, което направи Григор Димитров, беше да поздрави достойния си съперник. И ако спортните постижения на Гришо не са ви достатъчни, психическото му израстване на корта и извън него, то поне човечността му би могла да ви служи за пример. Защото с каквото и да се занимавате, малко човечност и добрина не би ви била излишна.
На България отново са нужни будители!
Колко е важно духовното просвещение за един народ? Този въпрос често си задаваме когато дойде национален празник или бъдем силно потресени от нечия явна проява на неграмотност и простота. Днес честваме Деня на народните будители и евентуално можем да се замислим над това. А утре? Истината е, че наглед лесният и очевиден отговор поражда един по-труден и неприятен въпрос. Ако приемем, че образованието и просветата са от изключителна важност за бъдещето на нацията, трябва да се запитаме докъде сме стигнали в това отношение и дали изобщо сме на правилния път. Висшите ни учебни заведения непрекъснато бълват кадри и това дава основание на някои политици да ни обяснят, че видиш ли народът ни е изключително образован и начетен. На заден план остава факта, че в момента кандидат-студентите са по-малко от местата, които им се предлагат за получаване на необходимите дипломи. Съвсем неслучайно акцентирам на дипломите, защото те са се превърнали в самоцел, а не придобитите знания и умения. Правейки препратка към средните училище там забелязваме подобна тенденция, като оценките изглеждат единствено важни за учениците, които гледат с все по-празни погледи вече дигитализираната дъска. Ако изобщо погледнат в нея, предвид доста по-интересните неща, които се случват в социалните мрежи, достояние на повечето през модерния смартфон. Но за какво да виним децата, които просто следват модела на своите родители? Тяхното поведение е само следствие от това, на което са научени и свикнали. Преходът към добре развито информационно общество промени цялостната концепция за образование. Глобалната мрежа даде много добри възможности за намиране на информация, успяваща да задоволи изначалното човешко любопитство. Но също така създаде безброй опции за губене на времето, всякакви развлечения и все по-малко търсене на ползотворна информация. Разбира се, проблемът не трябва да се разглежда на лудитско ниво, като омраза и опит да се спре техническият прогрес. Трябва обаче някои неща да бъдат разбрани на съзнателно ниво. По- конкретно това са всички произтичащи последствия от "зомбирането", посредством непрекъснатото използване на технологиите. Образованиeто и просвещението на народа са в пряка зависимост с личното и кариерно развитие на всеки българин, както и икономиката на страната. Непрекъснато слушаме как България се подобрява в този или онзи икономически показател (брутен вътрешен продукт, покупателна способност на населението и т.н.), но в същото време виждаме как сме на опашката на Европа и останалите страни продължават да увеличават разликата спрямо нас. Но поддържаме заблудата, че вървим в правилната посока. Може би защото ни е страх да погледнем реалността или пък си самовнушаваме, че нищо не зависи от нас. Тук трябва да зададем въпроса- от кои нас и има ли въобще нас? Защото честваме национални празници заедно, поздравяваме се, но за всичко останало всеки се спасява поединично. Използвайки думата "българи" трябва да вложим някакво съдържание в нея. На България отново са нужни будители. Необходими са апостоли, които просто и разбираемо да покажат проблемите, които превръщат България в обезлюдяваща територия, с функционално неграмотно население. Будител може да бъде всеки, който пожелае да поеме отговорност върху собствената си съдба и действия, а с личния си пример и красноречие, да помогне на останалите да направят същото. Защото мантрата, че човек за човека е вълк си е чиста заблуда, с ясна цел-разделяй и владей. По презумпция човек за човека е брат и гледането в една посока е нещо нормално и естествено. Бъдете будители, поемете отговорност за собствената си съдба и за тази на страната си. Учете и се развивайте, защото за това възраст няма. Днешният празник не трябва да се разглежда само като поглед в миналото, но и като вяра и отговорност за бъдещето!
Магията на розите завладя центъра на София
Жителите и гостите на София могат за първи път отблизо да се насладят на магията на розите, които „живеят“ повече от 356 дни в луксозни кутии, по проект на ландшафтния архитект Виолета Генова. Столичната улица "Съборна" оживя в нови наситени цветове, аранжирани в новооткрития магазин на италианския дизайнер Роберто Ботичели. "Розите са специален вид, който се отглежда в една от най-екологичните ферми в Еквадор. Те са с големи цветове, а самите растения имат възможността след "балсамирането" да издържат повече от традиционната българска роза", обясни Виолета Генова. Тя допълни, че розите пристигат специално по поръчка на „GrandRoses“. "Сред най-желаните цветове за това лято се открояват бели, розови или комбинация от жълти, обясни тя.
Съединението на България-отговорност за бъдещите поколения
На този ден преди 132 години се осъществява Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Така е поправена отчасти една историческа несправедливост, наложена чрез Берлинския договор. Победата не е пълна, защото част от земите населени от българи, остават извън пределите на страната ни. Въпреки това успехът е много голям, защото е постигнат без подкрепата на Великите сили. Този акт показва готовността на всички българи да забравят различията си, в името на националния идеал. В това число влизат, както обикновените хора от всички прослойки на обществото, така и политическия елит, начело с княз Александър I Батенберг и министър-председателя Петко Каравелов. С укази за обща мобилизация в Княжеството и свикване на народно събрание, те ясно демонстрират единство в позициите и пълен синхрон в действията си, поне за делото на Съединението. Няма да се спирам по-подробно на историческите събития, защото те са добре известни (или поне би трябвало) на всички българи. Искам да акцентирам по-скоро на отговорността на съвременните българи, която произтича от този подвиг на предците ни. Съединението на България е важна крачка към преследването на нашия национален идеал. В исторически план България често прави една кардинална грешка. Тя се касае до подценяването на дипломацията, като силно средство за преследване на националните интереси и стремежи. С оръжие и дипломация се постига повече, отколкото само с оръжие. В 21 век България изглежда променена в доста отношения, но забравили ли сме националния си идеал? Навлизането на новите технологии сближи или отдалечи хората и в частност българите, живеещи в пределите на различни държави? Запазиха ли българското си самосъзнание тези хора? Тези въпроси нямат лесни отговори и би било твърде лекомислено да подценим важността им. Истината е. че съвременният мултикултуралистичен и глобализиран свят не се интересува от ничие национално самосъзнание, идеали и дори език. Капиталът и търговските взаимоотношения нямат национална принадлежност. Частните и корпоративни интереси стоят над тези на нациите. Това до някаква степен променя измеренията на националния идеал. Той вече не се съдържа само в събирането и обединението под един флаг на българите с общ език, култура, разбирания, история и традиции. В новия контекст на развитие на събитията, можем вече да говорим изобщо за съхраняването ни като нация. Икономическите реалности довеждат до продължаващо обезлюдяване и застаряване сред населението на България. Донякъде това е обосновано с по-добрите финансови възможности извън пределите на държавата ни, от друга с вътрешни проблеми-корупция, престъпност, шуробаджанащина и т.н. Факт е обаче, че населението на България намалява, а националното самосъзнание на хората често се изчерпва със статус в социалните мрежи, с кратка и несъстоятелна честитка на националните празници. Историята на България изобилства от военни подвизи, победи и постижения. Наш дълг и отговорност е да съхраним националните си идеали, които са в същността на българщината. Историческата памет трябва да бъде не само повод за гордост, но и предпоставка за бъдещето развитие на родината ни. Честит празник, българи! България е там, където има дори един българин. Всеки от нас е посланик на България, пазете я и я обичайте! Тодор Беленски
Колко деца още трябва да изгубим?
Нямах никакво желание да пиша за трагичния случай в Триград, свързан със смъртта на едва 16-годишният Кристиян. Причината е, че смятам за неуместно в такива моменти да се търсят сензации и да се налива още сол в раната на опечаленото семейство. Затова и няма да се спирам на никаква конкретика, която се касае за случилото се. Чувствам се длъжен обаче да напиша, че отново не виждам от трагедията да са извадени необходимите поуки. Отново се акцентира на следствията, а не на произхода на проблемите, довели до ужасният финал. За пореден път се рови около съдбата на поредната жертва, защото Кристиян е точно такъв. Обичайните псевдоморалисти побързаха до го осъдят и да му лепнат какви ли не етикети. Всъщност, броят на съдниците в България е доста по-голям от този на достойните постъпки на същите тези хора. Най-лесно е повърхностно да нападнеш, обидиш и осъдиш някого. Доста по-трудно е да разбереш причините за действията му. Когато се касае до нещо, което е извършено от дете, тогава цялото общество трябва да поеме отговорност за случилото се. Защото ние сме тези, които създаваме стереотипите в децата, култивираме ценности в тях, проектираме собствените си разбирания и слабости върху тях. Истината е, че миниобществата и субкултурите на децата, са умален модел на нашето общество. Нима ще отречете, че и след като пораснем продължава условното разделяне на "готини" и "аутсайдери". Може би в малко по-различен контекст, но стереотипите остават валидни. Затова преди да осъдите Кристиян се замислете дали ние не сме създали предпоставките за това, което се е случило. Преди да осъдите новата малка дива Сузанита, че набира популярност чрез видеоклип, който не изглежда уместен , се замислете дали ние всички не носим отговорност за идиотския принцип "сексът продава". И в по-широк смисъл идеята, че всичко се купува и продава. Липсата на ясни граници и тоталната слободия, винаги водят до неприятни последици. Грешните модели се проявават в много различни измерения. Като се започне от уж дребни неща, като засичания и неправомерно използване на клаксоните на пътя, изхвърляве на боклуци къде ли не, дребни кражби, злоупотреба с алкохол и наркотици, и се стигне до тежки криминални провинения. Те се случват в следствие едно от друго. Генезисът на всичко това е съсипването на основната клетка на обществото-семейството. Агресията в семейството обикновено се пренася и навън. Изолацията в следствие от липсата на директно общуване мужду родители и деца и прекаленото задълбочаване в мобилните устройства-също. Проблемите са много и са свързани помежду си. Търсенето на лесно решение и универсална рецепта за тях и повърхностно и безпредметно. То е свързано с поемането на индивидуално отговорност от всеки един от нас, както и от всяка отговорна институция. Защото това са нашите деца. Наш дълг е да им създадем условия да се развиват, живеят и работят тук. Да ги обичаме и да им прощаваме когато грешат, но и да им поставяме нужните граници. Няма да стане бързо, нито лесно. Но колко още деца трябва да загубим, за да спрем да мислим само за себе си? Тодор Беленски
Говорите и пишете за Левски, но следвате ли заветите му?
Почитанего на годишнината от рождението на Апостола на свободата Васил Левски вчера, съвсем разбириемо беше водеща тема в публичното, медийно, а и лично пространство на всеки от нас. България за пореден път се преклони пред своя най-ценен и обичан герой. Припомнянето на делата и идеалите на Левски има важно значение за създаването на ценности в подрастващото поколение. Тук обаче е мястото да зададем един важен, но неудобен въпрос. Достатъчно ли е да използваме личността на Левски като икона и да му се прекланяме? Фигурата на Апостола е емблематична именно с това, че се бори за свобода, а не за поклони и реверанси. Българскияг идеал Васил Кунчев трябва да бъде модел и пример за подражание, а не само потртрет на стената, за който да разказваме велики истории. Личният пример е една от най-важните разлики между Левски и патриотите "на маса". Идеалите му за "чиста и свята република" остават неразбрани от съвременниците му, а и от доста поколения след тях. Същото се отнася и за непреклонното му желание българинът сам да извоюва свободата си. Дори и в наши дни българите често се делят на русофили и русофоби, американофили и американофоби. Прави ли ви впечатление, че дори въпросните окончания на "фили" и "фоби" имат чужд произход? Всички тези разделения са плод на чужди влияния и интереси, което ясно си личи и от използваните чуждици. Истината е, че и днес българското общество има нужда от апостоли. Такива трябва да бъдем всички ние, а не да чакаме някой друг да свърши работата. Стремежите на Левски продължават да са валидни и в съвременен контекст. Макар вече в България да има относителна свобода, поне що се касае до политическа и национална такава, то републиката ни е всичко друго, но не и "чиста и свята". За да бъде постигната такава е необходимо да се поеме лична отговорност от всеки член на това общество. Защото свободата е свързана с отговорности, рискове и понякога дори саможертва. Независимостта не се дава даром, не се поднася на тепсия, а се извоюва и отстоява. Ето тук идва примерът на Левски, Ботев, Бенковски и още много други знайни и незнайни герои. Делата и борбите на тези хора не трябва да бъдат просто припомнени в един или два дни от годината, в които да кажем "Евала, големи са". Дори и да не запомните нищо друго от този текст, в един момент когато сте изправени пред избора между правилния и лесния път, спрете за момент и се замислете как би постъпил Левски. Всеки изпитва страх и това е нещо нормално и естествено. Предоляването му и поемането на отговорност въпреки рисковете, вече е осъзнат избор и проява на смелост. Помнете завета на Апостола на свободата и го следвайте. В това е смисълът на саможертвата му! Тодор Беленски
