Колко деца още трябва да изгубим?

Нямах никакво желание да пиша за трагичния случай в Триград, свързан със смъртта на едва 16-годишният Кристиян. Причината е, че смятам за неуместно в такива моменти да се търсят сензации и да се налива още сол в раната на опечаленото семейство. Затова и няма да се спирам на никаква конкретика, която се касае за случилото се. Чувствам се длъжен обаче да напиша, че отново не виждам от трагедията да са извадени необходимите поуки. Отново се акцентира на следствията, а не на произхода на проблемите, довели до ужасният финал. За пореден път се рови около съдбата на поредната жертва, защото Кристиян е точно такъв. Обичайните псевдоморалисти побързаха до го осъдят и да му лепнат какви ли не етикети. Всъщност, броят на съдниците в България е доста по-голям от този на достойните постъпки на същите тези хора. Най-лесно е повърхностно да нападнеш, обидиш и осъдиш някого. Доста по-трудно е да разбереш причините за действията му. Когато се касае до нещо, което е извършено от дете, тогава цялото общество трябва да поеме отговорност за случилото се. Защото ние сме тези, които създаваме  стереотипите в децата, култивираме ценности в тях, проектираме собствените си разбирания и  слабости върху тях.  Истината е, че миниобществата и субкултурите на децата, са умален модел на нашето общество. Нима ще отречете, че и след като пораснем продължава условното разделяне на "готини" и "аутсайдери". Може би в малко по-различен контекст, но стереотипите остават валидни. Затова преди да осъдите Кристиян се замислете дали ние не сме създали предпоставките за това, което се е случило. Преди да осъдите новата малка дива Сузанита, че набира популярност чрез видеоклип, който не изглежда уместен , се замислете дали ние всички не носим отговорност за идиотския принцип "сексът продава". И в по-широк смисъл идеята, че всичко се купува и продава. Липсата на ясни граници и тоталната слободия, винаги водят до неприятни последици. Грешните модели се проявават в много различни измерения. Като се започне от уж дребни неща, като засичания и неправомерно използване на клаксоните на пътя, изхвърляве на боклуци къде ли не, дребни кражби, злоупотреба с алкохол и наркотици, и се стигне до тежки криминални провинения. Те се случват в следствие едно от друго. Генезисът на всичко това е съсипването на основната клетка на обществото-семейството. Агресията в семейството обикновено се пренася и навън. Изолацията в следствие от липсата на директно общуване мужду родители и деца и прекаленото задълбочаване в мобилните устройства-също. Проблемите са много и са свързани помежду си. Търсенето на лесно решение и универсална рецепта за тях и повърхностно и безпредметно. То е свързано с поемането на индивидуално отговорност от всеки един от нас, както и от всяка отговорна институция. Защото това са нашите деца. Наш дълг е да им създадем условия да се развиват, живеят и работят тук. Да ги обичаме и да им прощаваме когато грешат, но и да им поставяме нужните граници. Няма да стане бързо, нито лесно. Но колко още деца трябва да загубим, за да спрем да мислим само за себе си? Тодор Беленски